В първите дни на годината трима българи получиха втори шанс за живот. В листата на чакащите трансплантации обаче към момента са 837 души.

Това е борба за всеки следващ ден.

„Ти си химиотерапия за химиотерапия. Лекарят ми каза, че заболяването е изключително прогресивно и ми остават около 28-30 дни живот. Ден за ден е. Първоначално първата вечер те е страх да заспиш – дали ще се събудиш, но продължаваш“, казва Димитър Михайлов.

И когато е най-тъмно, все пак светлината си проправя път.

„Да, бях уплашен. Мислил съм си – това ли е краят, но никога подчертавам никога, не съм се отказвал да се боря и никога не съм си казвал да става какво ще – не! Директно, както бях в края на тунел, изведнъж – бум. И светлината ме озари – има решение! Ще се случат по най-добрия начин нещата“, споделя актьорът Павел Емилов.

А когато краят дойде, те са там – за да го превърнат в живот. 

Димитър Михайлов е от Русе. На 33 години е. Завършил е Националната спортна академия. Обича спорта и книгите за него. Намираме го във Факултета по журналистика, къде учи магистратура. Преди 10 години започва най-тежкото си състезание. Надпреварва се с левкемията.

„Първите няколко дни е неприятно, чувал си, но никога не ти е идвало на ум, че това може да се случи и на теб. Като студент съм минавал многократно покрай Националната хематологична болница, ходил съм на свиждания, но не ми е идвало на ум, че аз ще попадна в тази болница. Ревеш. Може би около една седмица ревеш“, разказва той.

„Ден за ден живееш. Първоначално – първата вечер, те е страх да заспиш. Чудиш се дали ще се събудиш, но продължаваш да живееш. Лекарствата са толкова силни, че буквално забравяш ориентация. Денят става на нощ и обратно“, споделя още студентът.

И така единствената възможност за Димитър остава да чака съвместимост при донор на стволови клетки.

„Като бройка не мога да кажа. Чисто и просто от болницата, от хематологията пускат заявка в българския регистър. Не излиза типизация съвпадение между донор и тогава започват да търсят в световния донор, световния регистър и съвсем случайно излиза съвместимост. След около година лечение химиотерапия преди трансплантацията ми се направи алогенна трансплантация на хемопоетични стволови клетки от безвъзмезден донор от немския регистър“, обяснява младият мъж.

„Наистина здрав дори и сега не мога да кажа, че съм. Бих казал, че се чувствам добре, а може би след петата шестата година от трансплантацията усетих така, че мога. Започнах велосипед да карам… така по-сериозно да ходя – на по-големи разстояния – 5 км, 10 км. Лекарите като цяло бяха против аз да тичам маратон 42 км и то планински маратон (трейл). Едва ли не ми казаха, че сърцето ми няма да издържи, а то издържа между другото“, казва още Димитър.

Напук на прогнозите завършва най-дългият велосипеден маршрут в България – този между Дунав и Ултра. Но въпреки, че се чувства здрав, трудностите продължават. 

„Трудно е. Към момента не работя нищо единствено съм на социалната пенсия, която е 484 лв. По-трудно е това, че ти не можеш да си намериш работа и си отхвърлен, защото ти си учил твоите родители са ти помагали пет години, ти отиваш у вас и ревеш защо си учил, защо си се оправил. Да, задаваш си въпроса: „Защото ти?“, когато се разболееш осъзнаваш, че не можеш да работиш каквато и да е работа. Сега мечтая да започна работа, да събера парички, да мога да си купя крос транжор по-голям от сегашния, който имам, защото той ще ми подобри физическото натоварване“, обяснява той.

Животът му е театър. Носител на Икар. Играе със сърце и не спира да се усмихва на живота. Той обича изкуството, защото му дава смисъл – помага му да разбира себе си и останалите. Чрез него търси отговори и се опитва да обясни съдбата си.

Целият филм „Живот, върни се…“ на Антоан Златков и операторите Петър Джанаваров и Борислав Мавров гледайте във видеото.